Всеки родител иска неговото дете да получи най-доброто от живота. Това е напълно нормално, защото всеки иска поколението му да е по-добре от него. Да се изяви повече, да е по-щастливо. Но не са редки случаите, когато не се усещаме и когато детето не направи нещо, както ние сме искали, да започнат упреците и постоянното натякване, постоянното каране да прави това или онова, което не се харесва на личността на малкия човек. Започват и упреци към по-големите деца от рода на „аз правя толкова много за тебе, а ти как ми се отплащаш“. Често родителско очакване е детето му да го надмине в своята житейска реализация или да не е по-долу. Когато всички тези неща не се случват, родителят започва да критикува, да недоволства и да притиска рожбата си.

Всичко е в количеството, подхода и баланса. Кодовата дума в проблема „много критични родители“ е „много“. Защото без критика съвсем не може. Всяка една премерена критичност, когато е съчетана с похвала за всеки макар и малък успех, с подкрепа в начинанията, но и изисквания в балансирана форма, е добро нещо, нещо, което стимулира всеки, както дете, така и възрастен. Ако пък не сме критични, това може да доведе детето до ленност и инертност, което не е добре за бъдещото му развитие, защото няма да има нещо, което да го кара, тика и мотивира, да върви напред и да постигне нещата, които съответстват на способностите му. Ала преди всичко по тази тънка нишка трябва да се придвижваме внимателно, съобразявайки се с характера и личността на детето. Преди всичко, колкото и да е малко детето, ние трябва да се ръководим от желанията му, а след това и от способностите му, амбициите или пък липсата на такива. Но най-важното е да разберем, че детето, макар и от нас създадено, не е наш придатък, а съвсем отделна личност със съвсем различни понякога, от нашите амбиции и желания. То не съществува, за да осъществи нашите несъстояли се мечти, а има свои или ги търси и времето е, което ще покаже. Майката работи като медицинска сестра, но неслучилата й се мечта е била да стане лекар. Работи заобиколена от медици, възхищава се от тях. Идеалът й е да види своя син в тази прекрасна роля – с бяла престилка, излъчващ респект и благородство. Ала гимназистът не е достатъчно добър по предметите, с които трябва да кандидатства, макар че денем и нощем се затваря да учи в усамотение на тавана. Следват упреци, непрекъснати прояви на недоволство, докато тлеещият дълбок конфликт и неудовлетвореност не прераства в най-ужасното и трудно обяснимо насилие – в пристъп на ярост момчето убива майка си. Това не е измислен филм на ужасите, а истински случай, гигантска лична трагедия в един български град, широко тиражирана в медиите.

Прекалената критичност на родителите често може да е съчетана и с прекомерна покровителственост. Обяснението е просто – детето никога не прави нещата, „както трябва“, затова родителят се захваща вместо него – да му покаже как изглежда съвършенството. Макар че – има ли такова? Забравя се, че колкото повече извършваме дадено действие, ставаме по-добри в изпълнението, изнамираме собствен подход, правим нашите си малки открития и рационализации, развиваме се, порастваме. Действието на принципа на пробата и грешката е част от растежа. В старанието си да предпазят детето от своите собствени грешки, да му осигурят безоблачен живот, те го лишават от най-важното в живота – да се учи в действие. Няма начин, колкото и да обичаш някого, да го предпазиш от усилието, разочарованието, болката и страданието в този живот. Те са неразделна част от успеха и радостта. Щастието преминава задължително през изпитания – за да го оцениш като такова, за да имаш база за сравнение. Болката и усилието са навсякъде около нас, но те не правят живота ни непременно и единствено по-лош. В конкретния момент – да, но не и като цяло, защото наученото от грешка най не се забравя.
Прекалената родителска критичност може да избие в няколко посоки:

Деца бунтари, пълни отрицатели на родителското мнение, които в опита си да заявят своята идентичност, не се вслушват и в разумни съвети. Това може да ги доведе от наистина драматични житейски провали, престъпност, наркотици, злоупотреба с алкохола.

Безволеви, премного послушни, неспособни да взимат решения, хора без собствено мнение в усилието си да угодят на вечно недоволните родители. Едни непораснали деца.
Хора без самочувствие, разяждани от комплекси, че не са това, което се е очаквало и се иска от тях, с две думи – живеещи с дамгата, че са се провалили.

Така че границата е много тънка и деликатна. Достатъчно взискателни към детето си, а не сляпо възторгнати на принципа „моето гардже е най-най“. Но не и прекаляване с критиките, защото и двете крайности могат да го провалят за цял живот. И дори няма да разберем за зловредния си принос.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here