Чувството за собственост и как вреди то на връзката ни
С течение на времето, много хора без да се усещат дори започват да приемат партньора за даденост, част от техния живот. От една страна това е много хубаво, защото така двама души сливат своите интереси, души и всичко, което правят или говорят е свързано с другия. Но това чувстване на другия като част от нашия живот си има своите скрити капани. Защото полека, без да се усетим в един момент той или тя става мъжът МИ и съответно жена МИ. Самият израз не предполага нещо лошо, но това по някакъв начин показва, че смятате, че този човек е само ваш и не принадлежи на никой друг, освен на вас. Дори на себе си. Което не е много хубаво за една връзка. Наблюдават се две тенденции, в двете крайности, които се обособяват в една дългогодишна връзка. Понякога, всъщност тя може и да не е дори толкова дълга, а само от два-три месеца:
Ти ми принадлежиш и никой друг няма право да те има
Това е изключително опасно за отношенията мислене. Сигурно сте виждали такава двойка, вероятно и познавате такъв индивид, който смята, че партньора принадлежи само и единствено на него. Под принадлежи имам предвид всеки разговор, поглед и дори усмивка, отправени към представител от противоположния пол. А след танц вече може да настане Трета Световна война. Половинката, която се счита за „моя си” постоянно е следена, подложена на строг контрол и не може буквално да диша без да уведоми партньора. Налагат се ограничение след ограничение, понякога под ултиматум /”Ако ме обичаш/искаш да си с мен/, няма да излезеш с приятелите си/със съученици” и др./ Всеки един жест и дума съответно се подлагат на щателно анализиране и съмнение, дали зад тях не стои изневяра или мисъл за такава. Ако ревнуваният няма нищо против да бъде ревнуван, лошо няма. Проблемът идва, когато започне да му става тесничко около врата от задушаващата „любов” на другия. За да разхлаби хватката не би било зле да поработи върху самочувствието на любимия човек, защото прекомерната ревност всъщност е израз на дълбока несигурност. Ласките и комплиментите биха могли да свършат работа, ако са искрени. Понякога не бива да се прекалява и с това. Най-добре ще бъде, ако на ревнивеца му се покаже любов, но и неприемане на ограничаването на свободите. Той сам би трябвало да се осъзнае и да поработи над себе си. В краен случай, когато се опитали всичко остава само да му покажете вратата. Все пак запомнете, че човек, който наистина ви обича, няма да ви подлага на това.
Ти ми принадлежиш и аз вече няма нужда да полагам усилия за да ти се харесам
Това също е много опасна крайност, която говори, че единия от партньорите приема другия като даденост и няма нужда да полага усилия вече да му се харесва всеки ден. Един вид той или тя, вече е част от обзавеждането на жилището, защо да се бръснете или да си правите кола маска за един диван, например? Човек може лесно да се самоопредели дали спада към този тип партньори, отговаряйки си на следните въпроси:
Казвам ли и показвам ли на човека до мен, че го обичам?
Правя ли му изненади?
Грижа ли се за себе си?
Поддържам ли се в добра форма?
Обличам ли се добре?
Спазвам ли добра хигиена?
Интересувам ли се от живота на партньора си извън връзката и от неговите интереси?
Опитвам ли се да го съблазнявам или просто си искам близост, както си искам хляб от магазина?
Споделям ли с него личните си интереси и вълнения?
Сигурно всеки се досеща, че преобладаващите отрицателни отговори би трябвало да означават една незаинтересованост от другия, която, ако продължи твърде дълго би хронифицирала и би задушила любовта с бездушието си. В много случаи след една сравнително дълга връзка /три-четири-пет-десет години/ и след появата на децата, грижите, които двамата са полагали един за друг, за да поддържат любовния огън, се изместват с друг фокус – към децата, сметките, общият дом и проблеми. Но личностите остават на заден план. Всичко става постепенно и дори не го усещаме. А това е много страшно. Защото любовта не е костанта. И винаги трябва да се поддържа жива. Което значи, че е добре да се интересувате от чувствата, мислите и желанията на другия.
Любовта е като не порастващо дете, което е създадено след акт на единение между любовта на единия и любовта на другия. Тя се ражда, съществува, ликува, страда, развива се и умира. Тя се нуждае от грижите на своите двама родители – нейната любов и неговата. Ако дори единият не полага старание и нежност в отглеждането й тя може да загине. Ако единият спре за по-дълго, другият рано или късно ще се умори.
Този начин на възприемане на любовта, като нещо преходно, се доближава до идеята на гениалния Стив Джобс да се помни преходността на живота и да се действа така, като че може да приключи съвсем скоро. Като се имат предвид житейските му успехи, които както той не веднъж е казвал се дължат на мислите и действията му, обосновани точно на това схващане, сигурно е правилно да се следва този път.
Пак по отношение на успехите в живота психоложката Карън Хорни твърди, че по-голямата част от това, което хората определят като провал, е функция на оттеглянето на отдадеността.
Ако отнесем думите й към отношенията в една връзка и възприемането й от партньорите като провал, най-вероятно този провал е следствие от приемането на другия за даденост, т.е. оттеглянето на отдадеността.
Казано по-просто: не забравяйте, че не сте безсмъртни, че утре може да се случи най-лошото и да нямате възможност да покажете на любимия чувствата си, поддържайте огъня според личните си предпочитания, но не прекалявайте, защото и половинката има нужда от лично пространство. Не се превръщайте от незаинтересован индивид в задушаващ, който следи всяка крачка на другия.
pейтинг: 6.0 от 14 гласа
